this is not a fairy tale, honey...

memory number one:
Малкото момиченце  наблюдаваше през прозореца, как останалите деца от квартала си играят на улицата. Както винаги те бяха там, а то седеше затворено вкъщи и само гледаше от страни. Очите на русокосото момиченце бяха изпълнени с желание. Искаше поне един път и до стане като тях и най-вече да бъде там, при тях. Точно тогава жената, която се грижеше за нея, влезе в стаята. Момиченцето тръгна към нея, но още преди да беше стигнало, получи отговор на въпроса, който дори не беше задало.
-Какво искаш отново, Амелия? Да отидеш при тях ли? Колко пъти да ти казвам, че не можеш да си играеш с тях.
-Но защо?
-Защо ли? Защото те са нормални, а ти не си. Ти си просто една грешка на природата. Всеки път ли трябва да ти го напомням? Толкова ли си малоумна, че дори не можеш да го запомниш? Знам че си малка и руса, но това не е оправдание
-Но аз...
-Престани, няма смисъл, а и дори гласът ти ме дразни
-Не е честно, защо не ми даваш да отида там
-И защо ти е? Да не мислиш, че другите са толкова глупави, че да искат да станат приятели с теб. Не се заблуждавай, малката. Колкото по-рано осъзнаеш това, толкова по-добре за теб.  Никой не се сприятелява с изроди, набий си го един път за винаги в кухата глава. Виж дори родителите ти не те искат. Дори те те мразят, малката.
-Мразя те и искам да умреш!
Тези думи бяха последвани от толкова силен шамар, че момиченцето не само падна на земята, но почти се залепи за стената. Сълзите веднага потекоха по малкото и личице, но дори и това не беше достатъчно за онази жена.
-Искаш да умра, така ли, Амелия? Толкова ли си неблагодарна? Аз се грижа толкова добре за теб, а ти как се отнасяш с мен, но знаеш ли ти ще си първата, която ще го направи
Жената хвана момиченцето и го задърпа към една ужасно тъмна стая, пълна с най-различни вехтории, някои от които и свързани със свръхестествения свят. Това място приличаше на килер, само че не беше такова. Всъщност дори не можеше да се определи, какво точно е, защото имаше най-различни приложения
-Това ще ти се отрази добре, Амелия
-Не, недей, моля те. Обещавам че, повече няма да правя така
-Нуждаеш се от урок и сега ще си го получиш!
Жената тикна малкото момиченце там и дори не се впечатли от писъците на Амелия и молбите и да я пусне. А точно обратното. Дори на няколко пъти и се скара да спре, защото и пречела. Този случай беше първият, но не последният, в който малката Али се оказваше сама в тази прашна и тъмна стая, която една една се осветяваше от една премигваща лампа.
memory number two:
-Дойдох да те видя, Амелия
Мъжът, който се правеше, че се грижи за нея и който я отгледа, имаше спокоен глас и ведра усмивка, от която изобщо не можеше да се разбере, какво щеше да последва.
-Върви си. Не виждаш ли колко е късно!
-Защо винаги трябва да си толкова лоша... а и знаеш ли колко си сладка докато спиш
Ръката му се плъзна бавно по лицето и. Момичето се отдръпна, но и нямаше много много на къде да ходи при положение, че беше в леглото си.
-Разкарай се!
-Е, хайде, Амелия, престани да се правиш на недостъпна. Знаеш ли колко хубаво може да си изкараме тази вечер
-Какво по дяволите?! Съвсем си се побъркал. Просто се махни или ще викам.
-Викай колкото искаш, миличка, но наистина ли си мислиш, че някой ще дойде да ти помогне
И преди брюнетката да има възможност да отговори, каквото и да е било, мъжът и започна да я целува и да се отървава от жълтата и пижама. Опитите на момичето да се отърве бяха толкова неуспешни, че това го забавляваше все повече и повече.
-Не плачи. Обещавам ти, че това ще е най-хубавата вечер в целият ти живот.
Момичето се опита дори да използва някоя от силите си, но без резултат. А и това беше нормално при положение, че дори не можеше да ги използва правилно, а когато към това се добави и факта, че се мъчиш да се бориш с трениращ всекидневно върколак, това свеждаше шансовете за успех под всякакъв минимум.
memory number three:
-Май само това можеш, Амелия, да разваляш живота на всички около себе си... ако не внимаваш скоро кой знае къде ще свършиш
-Колко си загрижена само за мен! Чак не мога да повярвам... какво е станало да не би освен с алкохол сега да се тъпчеш и с наркотици? Като гледам имаш точно такъв долнопробен вид.
-Извини се веднага, Амелия, иначе нещо много лошо ще ти се случи
-Няма да го направя! А и какво повече може да ми направите
-Много неща, не ни предизвиквай
-Добре, давай. Какво ще е този път? Ще ме заключите в "килера", или ще ме пребиете или ще дойдеш по-късно в стаята ми?! Няма ли да измислите нещо ново
-Този път няма да ти се размине толкова лесно. Трябва да се научиш да се държиш както трябва и знаеш ли, Бамби, ще те накарам да ми се молиш да спра, точно както когато беше малка, само че този път ще бъде много по-лошо за теб
-О, така ли? Колко се изплаших само
-Иронията не ти отива, много добре знам, каква си и какво си мислиш в момента
-Не изобщо си нямаш представа
Това беше моментът, в който Амелия съвсем загуби представа с реалността и знаеше само че иска да убие всички в тази стая.
-Щом ме познаваш толкова добре, кажи какво ще направя сега
-Ами...
-Остави ме да те изненадам, сигурна съм, че ще ти хареса
Усмихна се и взе един дървен кол, със сребърен връх, който се намираше под масата, където го беше оставила по-рано същата сутрин.  А след това го хвърли по върколака. За негово съжаление както винаги беше твърде точна и колът се заби право в сърцето му, нито дори и на милиметър в страни. Остана си на място. Стаята се изпълни с викове. Беше наистина злокобно.
-Какво направи? Ти.. ти го уби!
Амелия беше все толкова спокойна и усмихната, все едно нищо от това не се беше случило.  Писъците на  жената продължаваха да ехтят в стаята. Беше в такъв шок, че дори не се беше мръднала от мястото си. Амелия бавно и все толкова усмихната се приближи до нея.
-Спокойно ти си твърде жалка, за да те убия...
Но още преди да успее да довърши изречението си се появиха съседите. Бяха в шок от гледката, която беше пред очите им. Не знаеха какво да кажат или направят.
memory number four:
-Подпишете тук, г-жо. Дъщеря ви ще е много по-добре тук. Тя ще трябва да прекара доста време тук, но може да я виждате, когато поискате.... а и пациентите ни винаги се подобряват, така че не се притеснявайте за нея. А и все пак тя е само на петнадесет. Имали сме много подобни случаи, ще се справим и с нея.
Жената взе документите и ги подписа. В погледът и се четеше гневът и омразата, която изпитваше. Сигурно се надяваше да чуе поне едно "съжалявам" или молба от типа на "моля те не ме оставяй тук... ще направя всичко което искаш... просто ме отведи вкъщи.. моля те", но вместо това получи само една самодоволна усмивка от страна на Амелия
***
Но може би имаше някаква ирония в това че момичето откри силите си точно на това място. Че разбра какво беше действителност. Че се побърка още повече. Че съвсем случайно успя да избяга от лудницата и с дни никой не забеляза липсата и, а после и въобще не им се занимаваше да я търсят. Може би това беше нейният втори шанс на ново място. Точно тук, точно сега.