nothing lasts forever

Ако имах и най-малка представа, че щях да стигна до тук, изобщо нямаше да се захващам с това. Старите хора били прави казвайки, че всичко се връща и то много по-силно от всякога. Е... това, че в момента се налага да правя всякакви неща, за да пренощувам в нечий чужд гараж върху прояден стогодишен матрак, колкото да имам нещо, което дори не можеше да се нарече и покрив, над главата си. Защо ли? Защото нямах къде да отида честно казано. Нямах дом, изгорих го, когато бях на петнадесет. Следователно нямам и родители, които по онова време спяха. В моя защита ще кажа, че не беше нарочно. Но това няма значение вече, нали?
Забравих да се представя. Аз съм Форд Броди. А, да... и съм вещер. И да, известно ми е, че съм кръстен след кола, но, хей, родителите ми са се мислели за изобретателни по това време. Какво да се прави? В момента намерих време да пиша в това малко черно тефтерче, което намерих онзи ден в един от гаражите. Беше на някакво не по-голямо от мен момче, което се събираше там с рок групата си. Бяха добри, наистина. Докато не разбрах, че всъщност младежките им физиономии бяха просто маски. Така станах част от схема, подобна на която изобщо не бях срещал или чувал през живота си. Ето как стояли нещата всъщност - За да могат да си репетират в гаража, който по право си е на бащата на това момче, мисля, че се казваше Ерик, членовете на бандата трябва да му доставят "свежо месо", както чух да се изразяват, всеки месец. Отначало си помислих, че просто трябва да му купуват пържоли и да му ги готвят. Та какво друго би искал този мъж от сина си? Но ето, че съм грешал. Една вечер, докато спях, сънувах горящата къща. Наблюдавах я отстрани и не можех да мръдна. Виждах прииждащите пожарни, с усивлащите се всяка секунда сирени. Не ми се случваше за пръв път. И преди съм сънувал този сън. Но по едно време започнах да чувам стъпки, огледах се, звука не съвпадаше с ничие движение наоколо. И тогава отворих рязко очи. Ерик беше притиснал огромно парче памук към носа и устата ми, аромата на който замъгли погледа ми и ме унесе отново.

Bloody whore, you try to escape your destity? Nice one, you know it will bite your ass right back.
Събудих се в някаква уличка, зад един огромен зелен контейнер. Дрехите ми бяха захвърлени на купчинка до мен. Мисля, че се досещате какво е станало. Ако не, червените резки, синините по цялото ми тяло и болката, което изпитвах говореха страшно много. По дяволите, ако имах време да реагирам, щях да се измъкна от това.
Облякох дрехите си, които за нищо не ставаха, но все пак бяха някакви парцали върху плътта ми. Закрачих бос по асфалта и започнах да се оглеждам за... каквото и да било. Дори не знаех какво щях да правя. Трябваше... трябваше да намеря някакъв подслон. Начинът, по който си платих за предишния си престой беше повече от потресаващ. С всяко вдишване усещах болка. Кога щеше да отмине?
Останах без пари. Нямах с какво да заплащам за престоите си. Не ми оставаше нищо друго, освен да се навявам на милостинята на хората. Докъде стигнах. Ако имах контрол над себе си и способностите си, нямаше да съм в това положение в момента - бездомен, без пукната пара, безработен съответно.
- С какво да ви помогна? - попита русокосата жена с бледосиня рокля и бяла готварска престилка, на чиято врата бях почукал.
- Имате ли нещо против да пренощувам в гаража ви? Нямам пари, но ще направя... - Стиснах очи и зъби и погледнах отново в обърканите й очи. - Ще направя каквото поискате.
Е... поне тази женица не се оказа изрод и ме приюти. Дори за повече от вечер. Трябваше просто да й помагам с чистенето на къщата и двора, защото сина й, на двадесет и две, с една година по-голям от мен, изобщо не си мърдаше и пръста за майка си. Беше жалко, имайки предвид, че тази жена правеше всичко за него, особено след като ми разказа, че наскоро мъжа й е починал от нападение от животно. Момчето не спираше да ме гледа кръвнишки всеки път щом се засичахме. Вероятно защото носех дрехите му, ядях от храната му и се сближавах с майка му много повече, отколкото той някога би се сближил с нея.

You can be my last regret. It's all the same, nothing lasts forever.
Мисля, че един ден просто нещо в него прещрака. Някаква бомба със закъснител или нещо от сорта, не знам. Изчака майка му да тръгне за работа и ми се нахвърли, забивайки ме в стената. В сините му очи се четеше безгранична ярост и завист. Устните му се бяха изкривили по жесток начин, оголвайки белите му зъби, през които се процеждаше тежкото му дишане. Можех да се измъкна от това положение, но предпочетох да видя какво ще ми каже, какво ще направи. Мълчах и го гледах в очите.
- Ти ми открадна всичко! - крещеше толкова силно, че няколко кичура от косата ми се развяваха назад. - Майка ми, дома ми, живота ми!
Смръщих вежди и го хванах бавно за китките. Изтръгнах се от хвата му и натиснах ръцете му надолу, за да ме изслуша.
- Защо не ми каза по-рано? - отвърнах спокойно. - Изобщо нямаше да се задържам тук.
От изкривеното му от яростна гримаса лице не личеше да беше обърнал внимание на думите ми. Пуснах го и взех тефтерчето си от масата във всекидневната. Не исках да развалям ничие семейство, затова просто щях да си тръгна. Не бях такъв. Запътих се към входната врата и свалих ризата, която беше единствената негова дреха по мен в момента, поставяйки я внимателно на облегалката на канапето, оставайки по бял потник.
Усетих горещите му пръсти, които се увиха здраво около китката ми. Извърнах поглед и видях напоените му със сълзи очи. Завъртях се и спуснах поглед към китката си, която не можех да освободя без да го нараня по някакъв начин.
- Какво? - попитах и се дръпнах леко мислейки че може да ме пусне.
Не знам дали аз се заблудих или той наистина се придвижи толкова близо, толкова бързо. Опитах се да отскоча назад, но ръцете му се вкопчиха в презрамките на потника ми и ме дръпнаха обратно към него. Целуна ме карайки ме да ококоря очи. Когато се отдръпна видях отражението на обърканото си лице в очите му. Понечи да повтори, но го спрях и пристъпих назад. Поклатих глава и прекрачих прага на вратата. Отново усетих ръката му върху китката си, но този път се извърнах рязко.
- Не! - изкрещях и ръката ми пламна изгаряйки неговата. По дяволите, това не биваше да се случва!
Затичах се и колкото и да исках, не погледнах назад. Една кола щеше да ме блъсне, но нещо я спря, нещо като невидима стена между нея и мен. Бронята и предния й капак се намачкаха, когато изпружих ръце напред сякаш щяха да ме защитят. Е, може би се получи точно това.
Изтичах и се скрих зад една по-голяма сграда. Опрях гръб в стената и се свлякох бавно. Докоснах устните си с върховете на пръстите си и вперих поглед в прашната земя. Поне сега щеше да има дом, майка и семейство само за себе си...