Някъде изгробището

Опитвайки се да си прокара път през гъстата растителност, заобикаляща мъртвите, Алекзандър крачеше целеустремено. Бе решил, че ще я срещне. Трябваше да я види отново. Да почувствува топлата й усмивка, пламъка в очите и онази прекрасна коса, сияеща под лъчите на парещото слънце. Мъжа прокара пръсти през гъстата си коса, като намести непокорните кичури, изтръгнали се от примката на лака за коса. Тъмните му очи, нахално наследени от баща им, издаваха тревога с капчица надежда. Алек все още помнеше деня, в който му отнеха най - милото. Най - скъпото. Единственият човек, когото някога бе обичал. Лешниковите му орбити се разшириха от появилия се вятър, който на свой ред развя и дългото му палто, след което до такава степен вледени мозъчните му клетки, че спомена за Анджела се смеси с пожълтелите листа по дърветата.
- Точно дванадесет години. Дванадесет години без теб, сестричке - плътните му устни помръднаха под натиска на топлия въздух, излизащ от устната му кухина. Бяха изминали точно дванадесет години от загубата. Тялото му потръпна. Всяка малка частица в него се сви конвулсивно при мисълта за болката, мъката и като цяло за промяната, настъпила след нейното изчезване.
В продължение на всичките тези години дю Уолш си представяше всяка вечер, точно преди да заспи, деня, в който ще възвърне откъснатата му частица душа. Всяка нощ придърпваше малкото лилаво одеалце на сестра си, поемаше дълбоко аромата му, затваряше очи и се потапяше в света на мечтите.. Образа на Анджи изглеждаше толкова реален - косите от чисто злато, развяващи се от декемврийския вятър, извисил се иззад планините, заграждащи малката къщичка, чието огнище грейваше всеки път, когато семейството се събираше да отпразнува Коледа. Красивите снежинки, шумът на полу - замръзналата река и малката тръпчинка, която Алек обичаше да нарича прасешко дупе, само за да ядосва сестра си.
 Захласнат от прекрасните спомени, завладяващи цялото му съзнание, тъмнокосият младеж приближаваше фигурата, различаваща се в далечината - красиво, русокосо момиче, стоящо смирено до заплашителен гроб, обрасъл с бодливи растения. Стъпките му изстиваха глухо, разнасяни от студеният полъх, докарали червенина по бузите му. Дори не я забеляза. Всичко пред погледа му се бе превърнало в мъгла, закриваща хоризонта. Не различаваше фигурите, които на места се раздвояваха. Явно притеснението от дългоочакваната среща си казваше думата.. Сърцето му затуптя ускорено. Сърцето му се сви болезнено, а по мозъка му се прокраднаха електрически вълни, които прекъснаха всякаква връзка от главния център и сетивата. Издиша дълбоко. Парата се разнесе над главата му, сливайки се с влагата във въздуха.
- Знаех, че ще те открия тук. - Намираше се на повече от десет метра, но сякаш не можеше да я приближи. Не искаше. Страхуваше се, че ако дистанцията се скъси - образа ще избледнее в нищото, превръщайки се в един коварен номер на въображението му. Ядоса се. Усети как нервна топка заигра в стомаха му, покачваща се нагоре, завладявайки и гласа му. Не каза нищо друго. Само стисна нервно устни, оставяйки се на ответната реакция.

"Алекзандър" - името проникна дълбоко в душата му, като по пътя оставаше кървави рани, разпространяващи се с всеки изминал метър. Никога не бе предполагал, че собствената му плът и кръв ще изпитва такава омраза към него. Никога не е мислел, че с посещението си може би й вреди. Интересуваше го само неговото щастие и задоволяване на нуждите. Нуждаеше се от нея. Трябваше да я види, да я прегърне. Да знае, че отново е с него, че го подкрепя..
Дю Уолш не отвърна нищо. Нямаше сили да го направи. Едва се сдържа преди да рухне. Никой до сега не го бе наранявал толкова с думи. Бе способен да унищожи цели градове, села, популации само заради неодобрителен поглед от някого, но що се отнасяше до сестра му - той бе безпомощен. Стоеше като уплашено пале в скута на собственика си. Тя го притежаваше. Имаше власт над съзнанието му. Всичките тези години бяха изминали в мисли за нея. За това как да си я върне, без да свърши изцеден в някоя канавка или да причини нейната смърт.
- Аз ... - Алекз замлъкна. Не успя да довърши мисълта си. Студеният вятър се разби в порцелановото му лице, сковавайки всички лицеви мускули. Очите му загубиха онзи пламък на надеждата, погълнати от самотата, измъчваща душата му. Преглътна звучно. Трябваше да овлажни организма си бързо. Усети острата болка, която разпори вътрешностите му. Почувства недостига на кислород и болката, която накара дробовете му да откажат. Страха надделяваше. Знаеше, че всичко бе просто плод на въображението му и ако успее да се доближи до сестра си, всичко би се променило. Щеше да й обясни всичко, а след това и двамата щяха да се прегърнат, плувнали в плач. Но не. А. не помръдна. Стоеше все така безмълвен, оставяйки се на ветреца да минава през него като глух тътен. Чуваше свистенето му толкова ясно. Сякаш стотици оркестри биеха на своите инструменти, в опит да окървавят слуховите му органи.
- Съжалявам. - отрони едва-едва, след което сгуши измръзналите си пръсти в дълбоките джобове на черното палто, което все така се вееше от вятъра. Въпреки тънкия пуловер, с който бе покрил тялото си, тъмнокосият принц не усещаше студа. По - скоро не обръщаше внимание на потракващите зъби и треперещите крайници. Мислите му бяха прекалено заети с други неща.

Думите й бяха остри като бръснач. Всяка следваща се забиваше по - дълбоко от предишната. Алекз усещаше как острите им върхове пробождаха всеки един негов орган, довеждайки ги до неконтролируемо кървене. Той повдигна колебливо единия си крак и го премести на пред. Направи същото и с другия. Не знаеше какво прави. Марширува ли ? Имитира робот ? Или се опитва да скъси дистанцията помежду им. С всяка изминала крачка мъглата, погълната зрението му се разсейваше, като разкриваше невероятната красота на сестра му. Точно както я помнеше. Златистите коси, все така грижливо изресани. Дълбоките й сини очи - все така смирени, но този път не бяха пълни с надежда и радост. В тях се четеше омраза и ненавист.
- Какво ти се е случило ? - изкоментира на ум, предвижвайки се все по - сигурно.
Отношенията между близнаците бяха студени и отдръпнати. точно като времето в момента. Вятъра жулеше лицата им; откъсваше гневно малките телца на листенцата; разнасяше своята коварна снага из цялото гробище, обезпокоявайки мъртвите. Всичко на това място изглеждаше зловещо. Почвата бе почти замръзнала от студа. Тревата - изсъхнала, посивяла, загрубяла.. Бурените около гробовете заклещваха каменните плочи в своята безмилостна хватка. Сякаш се опитваха да опазят човека, лежащ отдолу, а може би пазеха света от мъртвите. В далечината се чу писък на гарги. Доста зловещо. Сякаш не се намираха в реалността, а в свят на ужасите.
- Позволи ми да ти обясня. - Близнаците дю Уолш стояха на няма и три метра един от друг. Втренчените им погледи пробиваха дупки в лицето на другия. Гледаха се така, сякаш виждаха призрак. Въпреки че бяха пораснали, душите им се познаха веднага. Сякаш нещо ги привлече един към друг. Също както метала се привлича от магнита..