Ruar's appartement

Времето й изтичаше.
Мелиса бягаше с всички сили по улиците, имайки предвид колко рани имаше по тялото си, като от време на време поглеждаше часовника си, за да провери колко минути живот й оставаха. Ако не се скриеше скоро щеше да остане изпържена на слънце. Беше твърде далеч от апартамента си, той бе на другия край на града и вероятно нямаше да издържи. Но може ли да върви из къщите и да пита '' Извинявам се, имате ли излишен кофчег? ''
Мелинда се спря и огледа квартала за подходящо място, където да се скрие. Всички къщи изглеждаха приветливи и... толкова еднакви.. и за всички й трябваше покана. По дяволите. Не й се умираше още. Но.. този квартал й изглеждаше странно познат. Може би някой стар познайник живее тук.. Нищо не й идваше наум. Вампирката продължи да върви вече по- спокойно. Нямаше намерение да умира задъхана.. Имаше 5 минути, щеше да им се порадва.
И тогава я осени прозрение. Онзи мъж.. Руар! Той живееше тук. Точно в къщата срещу нея. Тя се затича натам и с последни сили започна да блъска по главата и да натиска звънеца.
- Събуди се, идиот такъв... Моля те.. - ръмжеше тя, продължавайки да звъни и да чука по вратата - Руар! - извика по- силно. Четири минути! Надеждата за живота й се зароди и й даде нови сили, макар че едва дишаше. Проклети мисии. Не можеше да умре просто така. Три минути..
'Изпълзи от леглото си, жалко човече такова..' призоваваше го наум. Накрая просто облегна чело на вратата и зачака проклетника да дойде.. Може би щеше да отвори, когато вече се е превърнала на пепел.

Поредния му шантав сън. Не издържаше вече да се буди посред нощ с ерекция, която повдигаше завивките му като палатка. Ако трябваше да се погледне реално на нещата всъщност беше шест часа което правеше времето сутрин, но за този човек беше в средата на нощта.
Изправи се от леглото и се вмъкна в банята, като пусна студената вода. Това помогна доста. Сънищата му с Мелинда бяха прекалено горещи и напълно нездравословни. Бяха започнали да му излизат мазоли по дланите, сякаш работеше някаква тежка физическа работа, но всъщност беше долнопробен масторбатор.
На вратата започна да се звъни и да се чука много настоятелно. Щом успяваше да го чуе чак в банята наистина беше пресилено. Излезе от банята увивайки кърпа около кръста си и взе друга за косата си.
- Кой за бога може да е това? - Приятелите му бяха откачени. Ако можеше да ги нарече приятели. Може би пак се бяха напили и се сещаха за него по никое време. Мимоходом погледна към часовника, за да открие, че все още няма седем.
Отключи и от това, което видя очите му се разшириха.
- Мел? - Нервността ѝ му подсказа, че не е време за шок затова отвори вратата по - широко и точно когато първия лъч на слънцето погали кожената ѝ ръкавица от усните на Руар се изплъзнаха думите:
- Влизай...

Мелинда беше мъртвец от повече от около двеста години. Но да бъдеш мъртъв мъртвец не беше яко. А на нея точно това щеше да й се случи след.. секунди.
И все пак тя се обнадежди, чувайки някакви стъпки отвътре..Не можеше ли да се движи по- бързо. Стисна зъби и търпеливо изчака, макар слънчевите лъчи вече да докосваха леко кожата й и да я прогаряха. Проклето слънце. Проклет вампиризъм. Проклет свят.
И ето, че той отвори, а момент по- късно, който траеше повече от вечността произнесе заветната дума. Тя се стрелна навътре и намери най- тъмното място на този етаж. Свря се в един тъмен ъгъл зад голям фотьойл и придърпа крака към гърдите си, скривайки лице там.
- Моля те.. пусни щорите или завесите.. или каквото имаш.- каза тихо и немощно червенокоската. Имаше нужда от кръв, но повече имаше нужда да заспи в някое подземие, защото иначе нямаше да се излекува. Тя имаше огнестрелна рана на корема, както и няколко от нож, но те бяха по- плитки, а коршума трябваше да се извади. Не й се ходеше в следващите няколко хилядолетия с коршум в корема.
Щяха да й трябват някои инструменти и щеше да се справи сама. Беше нагло от нейна страна да идва тук, след като може би от две седмици не се бяха виждали, а последния път тя не беше много мила с него.. Тя всъщност никога не е била. Но човечеца бе достатъчно добър да я пусне въпреки всичко.

Все още не разбираше какво прави при него в това окаяно състояние, но затвори вратата след нея и се приближи до прозорците, за да изпълни молбата ѝ. Спусна щорите, като се увери за от никъде не пропускат светлина се обърна към нея.  Беше му странно да я види след толкова време. Приближи се до креслото зад което се беше свила и приклекна внимателно, заради хавлията, която използваше случая да се разтвори и да покаже и малкото което тя не виждаше от тялото му.
- Защо дойде при мен Мелинда? - Огледа я внимателно, докато не установи, че всъщност цапаше мокета му с кръвта си. - Мамка му, какво ти се е случило, по дяволите...?
протегна се към нея и промуши ръката си под мишницата ѝ и внимателно я плъзна до другата страна на тялото ѝ, за да я повдигне. Знаеше, че вампирите трябва да прекарат деня в пълна тъмнина, затова реши да я заведе в мазето, което ползваше за перално помещение. Единствената му стая без прозорци освен банята, но не искаше да я оставя там, защото можеше да му се наложи на да ползва, а и беше мокра след него.
- Мога ли да ти помогна с нещо? - Попита я докато слизаха по стълбите, надолу към подземието.  Определено изглеждаше като човек който има нужда от помощ, но на Руар му се искаше да беше по- облечен точно в момента.
Единственото място за сядане, което имаше в мазето беше старият диван, който беше доста удобен и го беше жал да го изхвърли. Мел можеше да му благодари за това, дивана може и да беше стар, но беше доста добре запазен и достатъчно голям, е да може спокойно да легне на него, без да се свива. Ако желаеше разбира се,

Вече нямаше светлина, което малко поуспокои сетивата на Мелинда, но очевидно човека бе решил, че има по- добро място за нея. Последва кратко пътуване надолу по някакви стълби, докато той я носеше, а тя облегна глава на рамото му за момент. Когато стигнаха той я остави на дивана, което я устройваше идеално.
- Благодаря.. Ще ти обясня всичко, но имам нужда от някакви инструменти.. Клещи, може би нож, ножица. Имам шибан коршум, заседнал в корема и трябва да го извадя, преди да заздравее раната. - каза отпаднало червенокоската и се намести в седнало положение, за да може да остане будна, докато евентуално той се върне по-облечен и с инструментите. За щастие Мел не трябваше да се тревожи за шевове, или дали инструментите са серилизирани. Но болеше, мамка му. Доста болеше.

Трябваше да се съсредоточи и най - вече да побърза. Щеше да си получи обяснението, но трябваше да й помогне. Макар да я беше срещал два път, не познаваш по - силен човек от нея.
Качи се нагоре по стълбите и отиде първо да гардероба си, от който измъкна [You must be registered and logged in to see this link.]. Нямаше време да се размотава, затова отиде до банята, за да вземе аптечката и до кухнята за нож. Намираха му се и пинцети, което предпочете пред клещите. Пет минути след като се беше качил отново беше при нея долу.
Светна лампите, но дори тогава не беше много светло. Можеше да се каже дори, че е тъмно, но се виждаше достатъчно.
- Нека аз го направя. Завършил съм медицина... Почти. - Така и не отиде на държавния изпит. Една крачка и можеше да бъде лекар. Това обаче не беше неговата мечта. Това искаше леля му, затова ѝ не се разхождаше с бяла манта по коридорите на някоя болница.
Мелинда му показа раната си, която почти се беше затворила. Това не беше никак добре. Руар отвори аптечката и извади дезинфектанта с който почисти ножа.
- Ще ми позволиш ли или предпочиташ ти да си го причиниш. - Докато изчакваше отговора ѝ огледа някои от другите рани тялото ѝ. Щеше да живее, дори и да не е вампир, но възстановяването ѝ щеше да е по дълго. Мелинда обаче щеше да се радва на перфектното си здраве още довечера. Ако и двамата побързат.

На Мел не й пукаше особено, дори да беше завършил журналистика. Щом имаше някакви инструменти и нямаше да припадне от всичко това, значи ставаше за задачата. По принцип тя извършваше манипулациите си, които понякога бяха много.. много болезнени. Особено когато се налага да вадиш подобен куршум само с пръсти и нокти.. И такива неща се налагаха, когато нямаш подръчни средства. Момичето съблече коженото си яке, както и блузата и остана по сутиен, за да може да промие останалите си рани, преди да са се затворили с частици прах и камъчета от търкалянето по земята, докато той махаше коршума й.
- Давай. По- бързо и смело. - инструктира го червенокоската, след което взе марли и спирт, за да ги промие. Не беше сигурна, дали идеята да се остави в негови ръце е добра, но какво можеше да й стане? Така или иначе не можеше да умре. Не и от това.
Вампирката стискаше зъби и понякога само ръмжеше тихо, докато той разрязваше наново раната, за да може да извади коршума, защото бе започнала да заздравява, а после го изкарваше.
Доктор значи... За щастие той наистина не се плашеше лесно, нито припадна, когато започна да кърви по- обилно. Това обаче беше лошо...тя щеше да има нужда от кръв, а не искаше да го използва отново. Той не го заслужаваше. Затова и се сдържаше, макар че усещаше как жаждата я превземаше. Под красивите й сини очи се бяха появили дълбоки сенки, кожата й бе станала много по- бледа, а лицето - изпито. Наистина се разминаваше на косъм със смъртта, но тя беше жилава, щеше да оцелее и този път, както винаги.
- Благодаря..- прошепна уморено, когато чу как куршума падна в съда, който бе донесъл със себе си. - Бях на лов... нещо като мисия. Но се оказа засада. Апартамента ми е чак на другия край на града, а те ме задържаха достатъчно, докато стане утро. Нямаше къде да ида.. съжалявам, че те обезпокоих. Както и за държанието си предния път. - той заслужаваше обяснение за нейната ненадейна поява и в момента можеше да се каже, че тя имаше някакви сили да му отговори. След като той постави марля на отвора тя я притисна с ръка към тялото си, замествайки неговата и се опита да се поизправи, за да приеме някакъв по- нормален и не-ужасяващ вид.

Руар се беше съсредоточил в работата си. Внимаваше да не направи по голям разрез от колкото е необходимо, защото беше изгубила достатъчно кръв за да хаби и останалото... Тази кръв. Той преглътна, макар устата му да беше пресъхнала. Само като я гледаше можеше да усети вкуса ѝ отново.Чувстваше се странно, че си мисли за такива неща, докато вадеше куршума от нея, но разхищението на тази течност. Беше като истински кръвопиец.
- Не мърдай... - Притисна я надолу към дивана и я погледна заплашително, което беше дори смешно имайки се предвид, че дори ранена беше вероятно да го надвие.
Огледа внимателно останалите рани по тялото ѝ, докато несъзнателно плъзна сухия си език по напуканите си устни. Тя ги беше промила, но не можеше да стои полугола на дивана в мазето му. Не беше здравословно за него имайки на предвид и среднощните му приключения с малкия.
- Няма да си помогнеш ако много шаваш, дори и дехидратирана пак ще се възстановиш след няколко часа ако стоиш мирна. - Руар знаеше какво да направи, но му трябваше малко време, докато се самонавие. - Колкото до другото, няма проблем, вече бях буден.
Това беше тъпо изказване, но го установи едва когато го изказа гласно. Тя идеално беше видяла, че е бил в банята, така че се губеше смисъла той да ѝ обяснява, но също като нея го направи без да бъде питан.
- Колко бяха, че успяха да те подредят така? - Седна на ръба на дивана до нея забил почти черните си очи в нейните сини. Отново преглътна на сухо, но този път погледа му се беше фокусирал върху раната на корема ѝ и марлята която я покриваше и бавно се напояваше с кръвта ѝ. Беше готов да вземе тази марля и да я напъха в устата си изсмуквайки всяка част от кръвта която беше попила в нея.
Премигна няколко пъти и се върна в настоящето, където тя лежеше на дивана му и от него се искаше да я пази, а не да я напада и да изпие и малкото ѝ останала кръв. Пулсациите в мозъка му бяха почти болезнени, беше се превърнал в наркоман, който гледаше към дозата си, оставена на една ръка разстояние, а трябваше да си остане там. Пое дълбоко въздух и се застави да слуша това, което Мел му говореше от преди малко.

Браво на момчето, справи се доста добре. Сега Мел трябваше да почива, което не й харесваше. Искаше да намери онези кучи синове и да ги убие и щеше да го направи.., но трябваше да падне нощта първо. Както и тя трябваше да си намери храна, но това да не е Руар. Вампирката облиза плътните си устни, след което се излегна по дължина на дивана така, че краката й се падаха зад Руар.
- Не знам.. Много. Може би шест или седем, а аз бях въоражена само с един дървен кол. Чудя се как сърцето ми не го изяде. Може би се надцених, но нямах представа, че точно баща ми ще ме прати на.. такава мисия. Но вече от нищо не се учудвам. Сега..Просто трябва да поспя малко. Извинявай за притеснението отново, ще изчезна още щом се стъмни. - обеща му тя и затвори очи. Червените й къдрици се разпиляваха като огън около главата й, констрастирайки изключително много на бледата й, вече полупрозрачна кожа. Когато не мърдаше тя изглеждаше като истински мъртвец, но още бе там. И чуваше колко се усилваше ритъма на сърцето му всеки път, когато погледне към раната й.
- Може би беше грешка да ти давам от кръвта си, а? - предположи, нарушавайки тишината и отвори едното си око, за да го погледне.

Дори той не можеше да се справи със шест- седем човека, макар и само хора. Това беше прекалено голяма цифра, за един противник. Не разбираше кой баща би изпратил дъщеря си на подобно място. Как изобщо би изпратил което и да е от децата си на война за територия, а те да умират буквално избивани от ръцете на собствените си братя и сестри.
На Мелинда наистина и трябваше сън, затова Руар не каза нищо, оставяйки я да заспи. Въпреки това съзнанието му ускоряваше мислите си, сърцето ритъма си, а дишането намали разстоянието между вдишванията. Гласа ѝ го сепна, а той преглътна просто въздуха.
- Защо мислиш така? - Попита уж пренебрежително и се опита да отмести очите си от напоената с кръв марля. Но кръвта не беше променена, още носеше своя аромат. Езика ми мина по устните за пореден път преди да ги прехапе, и да се изправи за да е по - далече от нея.
Тогава му дойде брилянтна идея. Осени го като слънчев ден през декември.
- Трябва да се нахраниш Мел.... Имам предвид другото ядене. - Прехапа устните си и отново приближи, но този път коленичи до дивана и се приближи към нея, но тогава се сети, че можеше да има предпочитание за мястото от което да пие.
- Аз да нахраня теб? Ти мен?

Мелинда знаеше, че ще стане така. Определено не трябваше да му дава от кръвта си, сега той бе също толкова жаден за нейната кръв, колкото тя за неговата, но с тази разлика, че червенокосата вампирка бе свикнала с нея.
И все пак при споменаването на предложението устата й се напълни със слюнка и тя преглътна мъчно.
- Не мисля, че е добра идея.. Води до пристрастяване, а това не е здравословно за теб. Още по-малко аз да пия от теб.. Не се чувствай задължен да го правиш, когато се събудя ще бъде вечер и ще намеря с кого да се нахраня, или с какво.. - отвърна тя и затвори очи, облизвайки устните си. Само като си представеше на какво има вкус той. Този вкус, тази кръв. Но не беше здравословно за него, а факта, че я приюти й беше достатъчен.
- Може би трябва да поспя просто.. Не ме убеждавай, защото няма да ми трябва много да се съглася, а това е последното, от което имаш нужда. - продължи Мел и погали леко лицето му с върха на пръстите си, докато той стоеше на колене до нея.

Отказваше му? Това не си го беше представял като вариант. Много по - лесно и за двамата щеше да е Мелинда да се надигне съвсем леко и да впие
зъбите си дълбоко във вената или артериата, Руар не беше много сигурен от кое пиеха.
- Съжалявам, може отново да прозвуча грубо, но ти си нямаш и на идея от какво имам нужда. Не знаеш нищо за мен. - От желанието да усети вкуса й устата на Руар отново започна да се пълни със слюнка, което вече беше сигурния знак за пристрастяването му. - За мен ще е удоволствие да те нахраня Мел, не го чувствам, като задължение.
Руар се приведе към лицето й, по което все още четеше колебание. Това обаче не го спря да зададе въпроса си:
- От къде искаш да пиеш от китката ми или от врата ми? - Руар вдигна ръката, която не й беше предложил и отметна косата си така, че да оголи и врата си.
За него нямаше голямо значение къде ще впие зъбите си, стига да побърза. Чакаше с нетърпрние да го завладее еофорията от захапката й. Може би наистина се пристрастяваше, но Руар смяташе живота си за толкова жалък, че зависимоста му просто щеше да се прибави към колонката с изобилие от недостатъци.

Това беше много лошо. Да, тя наистина не го познаваше, не знаеше историята му, но това не я спираше да се притеснява за живота му. Беше чувала, че пристрастяването към вампирска кръв много наподобява жаждата за човешка такава при вампирите. Но Мел беше толкова гладна, че не можеше да го отхвърля отново. Тази сладка кръв.
- Не е правилно. - прошепна, поизправяйки се в седнало положение, за да й е по-удобно. Хвана китката му и я придърпа към себе си, но се сети какво искаше той, затова захапа своята, след което му я подаде, а после направи същото с неговата. Въодушевлението й от факта, че ще го вкуси отново й носеше допълнителен екстаз. Тя впи зъбите си в китката му и засмука жадно. Поизправи се още малко и го придърпа към себе си, така че той да седне на дивана и да бъдат много по-близо. Знаеше, че трябва да измъкне китката си от устата му бързо, толкова кръв щеше да го подлуди, но как да пусне него...
- Руар.. Спри. - измънка тя, отделяйки се на сантиметри от плътта му и се опита да измъкне ръката си. Болеше я, не беше достатъчно силна.

Кръвта ѝ върху устните му, в устата му. Започваше да циркулира направо във вените му и да изпълва клетките му. Отново се чувстваше безтегловен. Разбираше защо я смятат за наркотик. Наистина истина не искаше никога да спира. Макар, че усещаше как сърцето му отново щеше да се пръсне от забързването на ритъма си. Белите му дробове се бореха за въздух, но не можеше да си поеме такъв. Усещаше невероятния аромат, който се носеше около нея. Притисна бедрата си едно в друго за да задържи пениса си на мястото му преди отново да се изправил гордо. Беше на път и това да се случи, отново. Руар беше спрял да му обръща внимание, но не искаше да кара Мел да се чувства неудобно от този факт.
Беше попаднал в неговия си свят и всячески се опитваше да се откъсне от нея. Особено след като чу заповедта. Звучеше му повече и като молба, затова се отдръпна от китката ѝ. Костваше му много усилия докато гледаше как раната й бавно започна да се затваря. Вдишваше дълбоко и бавно издишваше.
Премести погледа си към собствената си китка и леко се размърда, за да я накара да се отдръпне. Знаеше, че и трябва още доста, но като човек завършил медицина знаеше, че ръката му ще изсъхне до рамото ако трябва да пие само от китката му.
Приближи се повече до нея и обгърна лицето ѝ с длани.
- Не съм толкова крехък, за колкото ме смяташ Мелинда. Няма да умра ако се разделя с два литра от кръвта си. Само ще припадна... - И щеше да му е нужно да се възстановява няколко седмици, но с нейната кръв в организма му и това нямаше да  е фактор. Наведе главата си на една станата и я придърпа към себе си.
- Пий...

Беше лудо изживяване,  жаждата й нарастваше и не самл за кръвта му. Самата ситуация я възбуждаше, караше тялото й да тръпне за още от него. Прехапа устна за момент,  гледайки в черните му като бездни очи..  Нямаше колебание в тях, затова и тя се отказа да опорства.  С едно супербързо движение той се намери полуизлегнат на дивана,  а тя стоеше с лице към него в скута му.  Отметна косата му и прокара език по врата му и миг по-късно отново впи острите си зъби в меката му кожа.  Пръстите й се заровиха в косата му и тя притисна тялото си към неговото, издавайки тихи звуци на удовлетворение и задоволство.  Можеше да усети реакциите му,  които бяха взели връх заради кръвта й,  но заради кожените й панталони той не можеше да усети нея,  за щастие.
Това бе едно от най-интимните й преживявания напоследък,  признаваше му го.
Вампирката вредеше отрицателно на живпта му, осъзнаваше го, затова и трябваше да си тръгне, преди да са наоравили някоя по-голяма глупост. Но тя бе толкова вхлъбена в това, което правеше, че забравяше за света. Усещаше аромата му около себе си, пропиваше се в червените й къдрици, които ги покриваха, а вкуса му беше толкова сладък, че не искаше да го пуска.

Космично. Магнетично. Нереално. Не знаеше с каква дума можеше да опише преживяването си с нея, но не беше лесно дори да си я помисли. Всичко му изглеждаше прекалено слабо или може би беше за това, че до мозъка му не достигаше никаква кръв. Половината от тази в тялото му се беше събрала в долната част някъде между краката му, а другата половина вече циркулираше в нежното тяло.
Чувството, че ще се изпразни в панталоните си нарастваше със всяка секунда, затова и ръцете му я обгърнаха и я притиснаха по силно към полуголото му тяло. Усети кожата ѝ срещу неговата също толкова нежна. Предполагаше, че заради кръвта му тя си е възвърнала силите и раната на корема ѝ вече се затворила, което беше радост за него. Усещаше сърцето си, което се опитваше да пробие гърдите му, което не беше никак нормално при загубата на толкова много кръв.
Руар прехапа долната си устна и стисна силно очите си. Въпреки това гласните му струни издадоха тих стон на удоволствие, който той всячески се опитваше да предотврати. Опитваше се да не я докосва, да отдръпне ръцете си, които обгръщаха тялото ѝ и я притиснаха към него. Тя трябваше да се отдръпне от него, беше време да го направи, а той колкото го знаеше, толкова и не го искаше. Буквално се разтичаше между тялото ѝ и мекия диван...

Стига!
Мелинда се отдръпна бавно, с голямо усилие и облиза раната, след което облегна чело на рамото му и остана там за известно време, дишайки тежко. Облиза устните си обви ръцете си около врата му, като за прегръдка. Беше диво и не й се искаше да свършва, но не искаше да го убива. Не още.
Тялото й гореше от усвоената течност, усещаше как се съживява отново. Червенокоската се отдръпна бавно от рамото му и следващото, което фокусира бяха черните му бездни и изкусителните устни. Вампирката прехапа своите и се усмихна леко, но много чаровно.
- Благодаря. - измънка тихо тя и допря устните си в края на неговите. Електричеството между тях бе осезаемо, телата им - притиснати и полуголи, а ръцете му бяха замръзнали на кръста й. Можеха да продължат, и двамата го искаха, личеше им, но тогава нещата щяха да бъдат много по-трудни. Тя чуваше ритъма на сърцето му, усещаше как възбудата му пулсираше, а това беше толкова примамливо за нейните възбудени емоции. Как да устоиш?

Премигаше бавно и едва усещаше тялото си. От вътре кипеше от енергия заради кръвта ѝ, но тялото му беше изтощено заради липсващата негова от тялото му. А тя беше толкова близо, а той не можеше дори да се надигне... За щастие не му и беше нужно. Просто леко извъртя главата си и устните му попаднаха на нейните. Дори не беше кой знае какво, обикновена по детски целувка, но колкото и да му се искаше да я продължи устните му отказваха да се задвижат срещу нейните. Бяха изгубили топлината си, и бяха станали бледорозови вместо наситени както по принцип.
- Обожавам кръвта ти... - По провлаченото му говорене си личеше колко отпаднал се чувства. Следващото премигване продължи сякаш век преди отново да погледне към нея. Езика му бавно се плъзна между устните му. Не бяха толкова меки колкото беше свикнал да ги усеща. За съжаление недостига на кръв се отразяваше навсякъде, но не и на онова, някъде там долу. Не искаше да се успокои и да върне кръвта където беше по необходима в момента.
С последни сили успя да я освободи от прегръдката си и да се надигне нагоре. Лицата им бяха на едно ниво, така че му беше много лесно да притисне устните си към нейните за втори път, но този не мислеше да се отдръпва толкова бързо. Макар ръцете му да тежаха тоново успя да ги премести отново като с едната обгърна кръста ѝ притискайки я към себе си, а другата се зарови в меката й червена коса. Имаше прекрасна кося, трябваше да ѝ каже и това също.

Мел се почувства виновна, гледайки го толкова уморен, затова се опита да измисли някакъв вариант. Не искаше да умира в ръцете й.
Той й помогна все пак, спаси й живота. Можеше да се каже, че сега са квит. Нищо, че тя го водеше с един път. Нали трябваше да има за какво да му натяква. Червенокосата вампирка първоначално отвърна. Не очакваше, но го желаеше. Ръцете й се плъзнаха нежно в косата му, без ярост или сила. Целуна го истински, както искаше да го направи веднага след като се нахрани. Тя се отдръпна от изненадващата целувка и го погледна в очите, след което се подсмихна накриво.
- Какво съвпадение, аз твоята също. - отвърна тя, повдигайки вежди, след което предните й зъби пораснаха пред очите му. Нямаше да го хапе отново. Захапа устната си. Когато тънката струйка кръв потече тя ги прибра бързо и отново го целуна. Знаеше, че ще му хареса, знаеше и че ще го ободри. Щеше да му върне силата в организма.
Може би просто трябваше да поспят след това. След мъничко. Тя просто..трябваше да се отдръпне от устните му, когато раната й се затвори и да легне и да заспи, а той като джентълмен да се изнесе нагоре.. Или нещо такова. Каквото и да е. Само да не остава при нея с тази възбуда, която сякаш ставаше все по- твърда, а анцуга му просто му даваше допълнителна свобода. Защо ли? Защото дори и двамата да бяха зле - щеше да го изнасили ако трябва..

Следващата целувка му носеше дори по голяма наслада. Кръвта ѝ беше все така сладка, като сироп от горски плодове галещ всички рецептори върху езика ти. Дори когато се отдръпна от него, той продължи да стои със затвори очи, за да удължи мига, който се изпаряваше като капка дъжд върху горещ асфалт.
- Още... - прошепна едва доловимо и дългите му пръсти погалиха кожата по врата ѝ докато той търсеше устните ѝ слепешката. Знаеше, че ако отвори очите си, ще потъне в сините дълбини на нейните, но предпочиташе да усеща меките розови устни срещу своите. Беше толкова приятно и го чувстваше толкова на място след всичките сънища в които така и не успяваха да доведат нещата до край. Беше време да се случи наистина. Дори отново да бъдат прекъснати от нещо просто да усети, че тя му се отдава по някакъв начин, дори и да не е напълно.
Беше ненаситен за нея. Руар лесно се пристрастяваше към всичко, което се случи повече от веднъж. Беше хазартен тип обичаше да играе, дози залога да е толкова сериозен. Като живота му например. Ръката му, която не я придържаше, се плъзна по кръста й галейки я леко и се спря на закопчалката на сутиена ѝ. Не мислеше да го маха, ако тя не му даде някакъв знак, но въпреки всичко единия му пръст се провря под тънката линия плат, сякаш за да провери дали кожата ѝ е равномерно мека навсякъде. Притискаше я със всичките си сили, което за нея вероятно беше слабо като за вампир, а Руар освен че беше човек, сега бе твърде слаб, за да може да я задържи, ако тя пожелае да се отдръпне.
Тялото му се размърда леко притискайки се към нейното още по - силно, от което неволно изпусна стон на удоволствие и прехапа нейната устна, нежно, вместо своята.

Руар не позволи на червенокоската да се отдръпне, което я накара да се подсмихне леко. Тя избегна устните му и приближи устните си до ушето му и облиза леко меката му част.
- Сънуваш ме, нали? Чувала съм, че след няколко капки имате доста реалистични сънища с нас, а ти пи доста. - констатира вампирката, пускайки една крива усмивка и остави няколко целувки надолу по врата му, след което отново впи устните си в неговите. Тя не можеше да отрече колко й беше приятно в този момент, той я възбуждаше, караше я да желае не само кръвта му, но тя трябваше да помисли за съня си, защото той беше важен за възстановяването й.
- Трябва да поспя, Руар. - измърка срещу устните му и въздъхна леко, защото нямаше друг избор, освен да се отдръпне от него. - Може би е по- добре да си починеш малко. - това беше крайната й дума, тя се отдръпна и скоро стоеше до него на дивана, чакайки го да се осъзнае и да асимилира думите й.

Трябваше да я остави да поспи, а и Руар трябваше да направи същото. След всичката кръв която му източи... Заменяйки я със своята. По дяволите вкуса на кръвта й. Искаше още и още от нея и беше готов дори да се опита да я захапе, макар да нямаше кучешки зъби, достатъчно остри, че да пробият кожата й.
Изправи се от дивана прехапвайки устната си и залитайки леко. Главата му се беше замаяла, а и члена в панталоните му беше отвлякъл и малкото червена течност от мозъка му. Отново... Защо ли да не е надървен отново. В последно време му се искаше да го отреже на моменти.
- Да сънувам те... - Реши да отговори все пак на предишния й въпрос, макар да беше почти сигурен, че въпроса е риторичен. Погледна към нея през рамо със едва доловима крива усмивка. - Само дето в сънищата ми си доста по разкрепостена.
Реши да я остави да поспи и тръгна към стълбите. Щеше да я остави сама, за да е по спокойна, а той щеше да си намери някаква работа или да поспи през деня, след като нощта не му даваше такава възможност в последно време.
- Извикай ме ако имаш нужда от нещо... - Затвори вратата на подземието и въздъхна тежко. Трябваше да се съвземе...

Това си беше удар под кръста. Тя беше достатъчно разкрепостена и не му беше показала дори малка част от това, на което беше способна, но го остави да си тръгне. Червенокоската се подсмихна, след което се излегна удобно на дивана и се опита да успокои мислите си, след което да заспи. Е, не успя веднага.. но какво по- удобно от това да я остави в пералното помещение? Така или иначе нямаше какво друго да носи.. щеше да се възползва малко от пералнята му, а после ако беше нужно щеше да му я плати заради кръвта по дрехите й. Вампирката остана само по бельо и този път наистина се постара да заспи.
Събуди се с падането на нощта. Беше свикнала да го прави и съзнанието й бе като часовник. Изправи се, след което взе дрехите си от пералнята и се облече. Когато се приведе в нормален вид Мелинда се качи нагоре и отвори бавно вратата, за да провери дали наистина се беше стъмнило. Права както винаги.
Тя излезе тихо от мазето и се зае със събирането на нещата си, които бе разпръснала по-рано докато се стремеше към най- тъмния ъгъл с надеждата да не го събуди или нещо такова.

След като я остави Руар си взе още един студен душ, за да укроти страстите си и си легна. Трябваше да поспи няколко часа, за да си навакса пропуснатото от предната вечер.
Телефона му го събуди по обед. Беше време за малко работа. "Приятелите" му се забъркваха в мръсни сделки със всякакви глупости като вампирска кръв, която смесваха с "Истинска кръв" и продаваха на хлапетата от квартала. Никой не искаше да друса хулиганчетата наистина, просто им трябваха пари, а някой вампири с удоволствие даваха по едно малко шишенце, за триста долара. Друга беше далаверата, че от това те изкарваха около хиляда.
За Руар това беше под нивото му, но му докарваше някакви минимални доходи, докато си намери истинска работа. Мислеше, да се пробва в пожарната, но не му се нравеше да спасява по цял ден котета от дървета.
Прибра се към пет следобед с покупките които беше направил от близкия супермаркет. Реши да направи някаква вечеря, нещо интересно. Дори не знаеше дали Мелинда яде такава храна, но ако беше по вкуса ѝ той с удоволствие би я нахранил. Ако в менюто ѝ присъстваше само кръв, също.
Подреди [You must be registered and logged in to see this link.], поне това можеше да прави добре, научен от етикета на леля му. Напълни за себе си, чаша червено вино, но реши за Мелинда да е малко по различно. Знаеше, че ако се пореже сега раната му едва ли би заздравяла бързо, което отхвърляше това да си пререже вените или някоя друга артерия. Предположи, че няколко капки разтворени във виното щяха да бъдат приятна изненада за нея, а като един мъж имаше право да се пореже, докато прави вечеря, така че си намери и извинение, ако случайно забележеше раната на безименния му пръст.
Навърташе се в кухнята, когато чу тихото скърцане на паркета. Трябваше да оправи това, звучеше някак зловещо, но и в същото време попречи на гостенката му да се измъкне незабелязано.
- Направих вечеря... -Гласа му прониза тишината от другия край на стаята в която се беше озовала вампирката. - Ако си падаш по човешката храна...
Пристъпи навътре и ѝ подаде чашата предназначена за нея.
- Ако не, остани поне за едно питие.