the heart machines are ticking.||l. philips

Тъмно е през декември. Птичките вече не пеят. Слънцето едва протяга ръце, за да прегърне града, но бързо се отказва, спряно от черната мъгла. А ти стоиш, обгърнала с устни поредния оранжев филтър, издишваш безшумно сивкавите облачета и броиш снежинките по прозореца. Наистина ли можеш да загърбиш миналото си толкова лесно? Можеш ли да избягаш от него без да те преследва до безкрай? Не знаеш. И едва ли някога ще разбереш. Но това не те спря да тръгнеш. Ей така, без посока, просто тръгна. Загърби всички, които някога са били до теб, които ще скърбят. Обърна гръб на брат си, обърна гръб на любимия си. И къде отиваш? Какво ще правиш? Те те обичаха, Лондон, колкото и да не искаш да го повярваш. Винаги ще те обичат.
- Не знаех, че пушиш.
Усещаш горещия допир на чуждата длан по голото си рамо, а ти си студена; ледена. Но вече си свикнала с вкочанените пръсти и изтръпването в гръбнака. Потръпваш. Не обичаш да те докосват без да си го позволила. Не и откакто майка ти почина; откакто баща ти започна редовна да се прибира пиян и да изкарва цялата си мъка върху теб. Още виждаш ясно почервенелите му от ярост очи и посивелите си бузи от огромната доза бой, получило безжизненото ти тяло. И до сега умираш от страх. Ами ако видят белезите по гърба ти, сега закрит с небесносинята копринена завивка? Дали нямаше да избягат, или пък да те съжаляват, което едва ли не е много по-лошо? Но той вече ги беше виждал, нали? Вече знаеше за изгасените по гъба ти фасове, знаеше всичко. Беше му се разкрила напълно, беше му се доверила. И знаеш, че никога няма да издаде тайната ти. Знаеш, че винаги ще те обича безусловно, въпреки че не можеш да го признаеш.
- Не пуша. – отговаряш хладнокръвно и се изправяш, притискайки плата към гърдите си.
Търсиш с поглед захвърлените си по земята дрехи, за да спреш напиращите сълзи. Никога няма да го забравиш, нали? Никога няма да можеш да продължиш напред, не и докато спомена за онази нощ продължава да изскача в главата ти.
- Заради детето е, нали? Заради него си тръгна. – горещата ръка отново се долепва до рамото ти. Не можеш повече да криеш сълзите. Но мълчиш. – Хайде, Ло, говори с мен. Моля те.
Опита се да избягаш от собствените си мисли. Успя! За кратко. За колко време можеш да избягаш от себе си - минута, час... или просто и бягството е една от илюзиите, които си създаваш, за да успееш да приемеш неприемливото. Страхуваше се. Страхуваше се, че мечтите ти ще си останат само блянове, че животът ти ще отмине в напразни химери и копнежи. Страхуваше се, че няма да намериш смелостта, която ти е нужна, за да направиш това, което знаеш, че трябва да направиш. Защото ти знаеше какво искаш, знаеше как да го постигнеш, но всичко се изчерпва с това твое знание. Действията ги няма. Действията са страшните, неосмелимите, а намеренията, тях винаги ще ги има, те винаги ще са точни и ясни, планирани, на пръв поглед лесни за изпълнение, но все така неизпълнени... Объркана си, в главата ти препускат толкова неизказани мисли и все пак от страха ли са станали такива, или наистина не са така важни, че да ги споделиш?
Виждаш как всеки ден умират хора и си казваш, че животът е кратък и трябва да го оползотвориш, да не се ядосваш за дреболии и в същото време да се радваш на малките неща. Но и това е едно от твоите хиляди знания - напълно безполезно! Защото само за секунди напрегнатото ежедневие те оплита в мрежите си и става човек, какъвто никога не си си и представяла, че ще бъде. Ставаш една грозна и жалка картинка, гонеща чуждите цели, оставила своите собствени на заден план. От една страна си принудена да го правиш, но това толкова изсмуква силите ти, че не ти остава енергия за нищо друго. Даже и за мечти. Не че има полза от тях, но поне за миг успокояваш изтерзаната си психика, на границата с лудостта. И пак страхът, че правейки това всеки ден, не усещаш как времето лети и идва момент, в който е късно за всичко. Ти предчувства този момент и още от сега усещаш съжалението и болката, които ще те налегнат, и въпреки това не правиш нищо за предотвратяването му. Просто чакаш, чакаш да стане по-зле, деградирайки като личност, отказвайки се от малкото си останала човечност, забравяйки коя си била и каква би искала да бъдеш. А сега коя си? Една самотна сянка, изчакваща неизбежното, каквото тя самата го направи.
Не. Не можеш отново да си го причиняваш. Повтаряш си, че това е било грешка, също както преди си повтаряше, че не бива отново да се виждаш с него. Тогава защо сега си тук? Защо си с него, защо му се отдаде за пореден път? Защото го обичам. Или задето не можеш да забравиш, че на него си причинила най-голяма болка. И се върна, за да довършиш започнатото.
В един момент нещата в живота ти просто се случват и дори сам не разбираш как. Връхлитат те бури и тестват колко силна стена си, колко ще издържиш. Същото се случи и на теб - доброто момиче, готово винаги да помогне. Всички те знаеха като такава и действително беше. Сякаш всичките добродетели се бяха събрали в тази иначе толкова крехка душа. Крехка, но достатъчно адаптивна и устойчива - времето доказа. И бурята, и тя го потвърди след като се умори да се бори с нея. Та както споменах, ти имаше добро сърце, всеотдайно. Оттук идва и трагизмът. Точно този тип хора обикновено имат лошият късмет да се влюбят. Уж най-красивото чувство, а приключва по един и същ грозен начин. И всичко се повтаря, само мъжете се сменят. Ти осъзнаваше това, но не можеше да избягаш от любовта. Тя просто бе създадена за един по-хубав свят, приказен. Така беше в представите ти - приказно, а реалността- противна. И това видение, създадено за любов, отиде на съдбоносна среща. И колкото и да се надвесваха над теб черни облаци, предвещаващи бурята, ти вървеше със затворени мечтателски очи. Самият дявол реши, че те иска само за себе си. А той беше такъв, че получаваше това, което иска. И същият той успя да те открадне, да открадне сърцето ти. Отдаде се изцяло на този дявол, носещ ангелска маска. Остави се да те завладее напълно и да навлезе в душата ти, където никога не беше допускала никого. А той определено беше най-лошият - чак останал без лице. Дотам безличен, че в очите му може да видиш само бездна, а в погледа - студ. А ти, сляпата, сама падна в тази бездна. С ангелските си криле често летеше. И то така високо, вперила поглед в облаците, че не видя пропастта. И падна. Уплашена, наранена - бурята вече те връхлетя. Стоеше ангелът там долу и се страхуваше. Беше счупила крилете си - нямаше ги вече. И ореолът заедно със сърцето ти бяха на парчета. Виждаше ги до себе си и не се осмеляваше да вдигнеш глава. Най-неочаквано се изправи и се огледа. Целият свят си беше същият, само ти беше различна. Нямаше и помен от добродетелите - заминаха си с крилете. Момичето с погледа, вече така наподобяващ неговия, изтупа прахът от дрехите си, стъпка останалите късчета от сърцето и от ореола си и пое по пътя към ада.
- Съжалявам. Не мога.

Хубав герой Одобрена!