Преди около седмица

Това определено не влизаше в плановете й!
Тя искаше просто да убие проклетото копеле и да си тръгне. За нещастие практиката й да убива себеподобни и хора, за които й е платено явно е станала доста известна, затова и здравеняка беше подготвен, мамка му. Нищо, така или иначе щеше да си тръгне с главата му в раницата, която по принцип носеше на гърба си.
Цялата в черно, екипирана от горе до долу и с кожени ръкавици, за да не си цапа ръцете, красивата червенокоска не се предаваше дори когато тялото й срещна бетонената стена, при което се отдели оглушителен звук. Този пич сериозно я ядосваше. Защо просто не стои мирно и не се остави да бъде победен. Тя беше сигурно със стотина години по- стара от него, края на играта бе предначертан още преди тя да започне.
Наемния убиец се изправи с усилие и избърса струйките кръв, които течаха от края на устните й и носа й и се подпря на стената, която имаше вдлъбнатина от скорошния сблъсък, след което прониза с поглед жертвата си. В сините дълбини на очите й се четеше гняв и това определено не беше добре за него. Очевидно той не избираше безболезнения вариант за смърта си.
И точно когато бе готова да тръгне към него с нови сили отнякъде се появи някакъв си човек. Сериозно ли?
Нима тя изглеждаше като дама в беда? Нима му се струваше достатъчно беззащитна? Може би не подозираше, че тя е вампир, затова... Но новия участник с пулс бе обречен на смърт, ако здравеняка се докопаше до него.
- По дяволите.. - измърмори и прокара пръсти през косата си, когато вампира изтласка ''нападателя си'' на няколко метра само с едно движение на ръката, след което се спусна към него.
Тази нямаше да я бъде. Достатъчно е пирувал за днес. Не случайно господаря й я прати след него - той разваляше реда в града, избиваше безразборно всичко на пътя си, а така нямаше да остане храна за останалите вампири. Колко глупаво от негова страна.
Червенокоската извади металната верига и замахна с нея към нападателя на жалкия човек. Челюсите му се затвориха на сантиметри от кожата му, но това бе достатъчно, за да спаси живота му.
Мелинда издърпа рязко веригата, която се бе увила около врата на мистър Рамбо и го запрати надалеч от него. Сега бе неин ред да му нарита задника, преди да го обезглави.
Пъргавата вампирка се спусна към него и само с няколко движения вече беше пред него, запращайки го в близката стена. Последва лека борба, но тя си бе взела достатъчно почивка, че да му покаже ''откъде изгрява слънцето''. Когато го повали на колене за последен път тя реши да се порадва на завоеванието си за секунда, преди да застане зад него и да впие острите си зъби във врата му, а после директно да откъсне главата му.
Негодник. Заслужаваше си го.
***
След като прибра грижливо главата на убиеца в раницата си, Мелинда се приближи и побутна с крак мъжът, който все още лежеше в несвяст. 'Това е глупаво' повтаряше си тя, докато въртеше очи, но в крайна сметка коленичи до него и провери пулса му. Не беше умрял, значи имаше шанс все още. Червенокоската го разтърси леко, но не получи реакция.. Човешка му работа. Заби му един шамар, който за един нападател от вампирския свят едва ли щеше да представлява някакъв удар, но за хората може би.. Ето, че той си отвори очите.. Най- накрая.

Супер героя се събуди. Това беше добра новина. Не й се копаеше поредната дупка в гората по това време. Тялото на обезглавения вампир щеше да изгори на слънцето, но чернокосия момък.. най- много само да се вмирише и да го накацат безброй мухи. Тъжна гледка.
Червенокоската избърса кръвта от ръкавиците си с една кърпичка, след което я хвърли настрани и погледна към лазещото човече, което си мислеше, че може да се защити от нея. Наивник. Всички хора бяха такива.
В интерес на истината в началото Мелинда се мразеше, когато разбра в какво бе превърната, но сега.. да кажем, че беше свикнала достатъчно с новата си същност, та да се обича повече от всичко друго.
- Спокойно, здравеняко. Не съм в настроение за среднощни закуски. Току- що ти спасих живота, така че може поне да кажеш едно благодаря. Този избиваше вашия вид като хлебарки. - обясни красавицата, кимайки назад към обезглавения труп със съвършенно спокойствие, докато сваляше ръкавиците си, след което разпусна дългата си вълниста коса от кока, оставяйки я да се разпилее по гърба и раменете й. Прибра кротко зъбите си, след което се изправи и се приближи към него.
- Хайде, не бъди женчо. Ако исках да те убивам нямаше да си жив до сега. Извинявай за шамара, но не бях в настроение за изкуствено дишане. - стройната вампирка прибра всичко в раницата си, след което му подаде ръка, за да му помогне да се изправи.
- За портокола: Това беше много глупаво от твоя страна. Можеше да се простиш с живота си, ако той те бе ударил по- силно. Хайде, ще те черпя бира и ще оживееш. - предложи, очаквайки някаква реакция. Или щеше да се разпищи като момиченце, или да приеме. Не й пукаше особено, така или иначе имаше нужда от едно силно уиски.

Мелинда стоеше и гледаше с недоумление мъжът, който първо се правеше на пъзльо, после на смелчага, изправяйки се сам, а после дори на много важен, изявявайки предпочитание към алкохола.
Вампирката не разбираше от къде беше дошла тази негова смелост, но определено бе по- добре от това да пълзи и да се крие като бездомно куче. А и така в пълният му размер тя имаше възможността да го огледа по- добре. Човекът бе може би с една глава по- висок от нея, определено не бе здравеняк като онзи трикрилен гардероб, който тя уби преди малко, но имаше своя чар, там някъде в черните му като нощта очи и изразените черти на лицето му. Косата му се спускаше до брадичката и бе със същия цвят като очите му, поне на лунната светлина изглеждаше така. Привлекателен тип, жалко че беше човек.
Красавицата облиза устните си неволно, след което кимна и се подсмихна мрачно. Въпреки странното име, с което я нарече.. Всъщност тя май се досещаше откъде е. След като превърнаха Мел във вампир тя започна да се интересува от история, а по- късно и от филми и книги за вампири. Този прякор й бе познат от някоя от поредиците, макар че повечето й изглеждаха смешни, имайки предвид как авторите описваха вампирите. ''Здрач'' й беше любим. Слънчев блясък.. Ах, този Едуард.
- Значи ти приличам на Кат? Трябва да съм поласкана, предполагам. Но, за съжаление, не мога да те запозная с Боунс, защото още не съм го намерила. - отвърна тя остроумно, повдигайки вежди, след което тръгна напред към бара отсреща. Влязоха в заведението, което лъхаше на побой и алкохол с дървена облицовка и много съмнителни типове, викащи край масите за билярд и в ъглите, и седнаха на бара.
- Е, здравеняко, какво правиш из тези тъмни улички, знаейки какво те очаква?

О, не, той нямаше да й го причини... Поне тя се надяваше. Но май нямаше да я огрее. Жалко. А тя толкова се надяваше той да е различен. Повечето от човешкия вид или използваха вампирите за имформация, или за лов. Мел се замисли за времето, когато хората не знаеха за вампирския вид. Беше толкова по-лесно да се преструваш, че си нормален, отколкото да бъдеш себе си и всички да се опитват да те заловят и да източат кръвта ти.
Та както споменахме, жалко - той изглеждаше различен.
Червенокоската извъртя очи и отпи голяма глътка от скоча си, след което отново се обърна към него.
- Някои от нас могат да летят, други не, но освен ако не съм източила някоя фея не мога да изляза на слънце без да стана на пържен бекон. Спим през деня и то в ковчези. Всички тези поредици за вампири са бъкани с невярна информация като блестенето и пръстените. - заговори тя, развеселено, като същевременно оглеждаше обстановката.
Не виждаше опасност, поне за сега. За жалост и никой не й миришеше особено вкусно, освен мъжа до нея, но не искаше да го напада. Беше под нивото й да не си изпълнява обещанията.

Наслаждаваше се на скоча си докато вампирката се впускаше в обяснения за расата си. Руар всъщност не се интересуваше от всички тези неща. Беше му интересно само за това което я пита. Не, че отказваше другата информация просто му се струваше ненужна, а някой от нещата ги знаеше.
- Наясно съм с ковчезите и работата с феите. Питах те защото винаги съм искал да разбера какво е летенето. Не скока с парашут, а просто така да си летиш без да падаш. А това за слънцето, за да разбера дали летенето ще може да се извърши през деня. Щях да те питам дали мога да те наема за кръгче това е. - Засмя се тихо и поклати глава поглеждайки на другата посока, защото знаеше, че следващото ще прозвучи прекалено грубо:
- Не съм ти искал историята на живота.
Доизпи си скоча и махна на бармана за още един, услади му се затова щяха да са три. Предпочиташе нечетните числа. Четните не бяха за него, не го "кефеха".
- Знам, че е неетично да говорим за възрастта ти, но наистина ми е интересно... Не ти ли доскучава живота като знаеш, че може да продължи вечно. Аз бих излязъл на слънцето. Няма я цялата интрига с оцеляването и... Сещаш се еднообразието е скучно. - Погледна отново към нея и вдигна чашата си за да отпие голяма глътка. Скоча си струваше парите не беше прекалено силен или слаб - идеален да затопли гърлото му.

Тези действия определено не бяха най- умните от страната на младежа, който стоеше в страни от нашата вампирка. Нима той си мислеше, че след като му е спасила жалкия задник може да се държи така с нея? Преди всичко тя беше дама, по дяволите. А мнението й за този ''кавалер'' рязко се срина.
И въпреки това червенокосия ловец на глави остана в съвършенно спокойствие. Тя повдигна елегантно чашата си, изпи на екс цялата течност, след което се изправи с едно движение и хвана косата на все още безименния човек, дърпайки я назад, докато устните й не опряха до ухото му.
- Не съм ти някакво забавление, или енциклопедия, така че няма да ти отговарям на смотаните въпроси. А ти трябва да имаш по-добри обноски, когато говориш с красива дама. Особено, когато дамата може да ти изтръгне сърцето и да те пресуши, преди да успееш да извикаш. Това, че ти спасих жалкия задник не значи, че ще ти позволя да си играеш с нервите ми.
След като приключи със сладките приказки, Мелинда блъсна главата му в бара и хвърли една двайсетачка на бара до него. Беше му обещала да го почерпи все пак. Като се събудеше имаше шанс дори да си поръча още едно.
Вампирката взе раницата от стола си и излезе елегантно, минавайки без притеснение покрай зрителите на малката сценка, която се разигра.

Жалко, той не беше изпаднал в несвяст както по-рано. Значи бармана нямаше да има честта да го събуди, както го направи червенокосата дама. Тя чу неговите стъпки още в момента, в който излезе от бара, но реши да не му обръща внимание, дори когато той започна да вика след нея, за да привлече вниманието си. И все пак не изчезна, не използва силите си, за да изгуби той следите й. Просто продължи да върви, макар да знаеше, че той ще я настигне.
Когато все пак чернокосия чаровник я настигна и препречи пътя й тя го удостои с един пренебрежителен поглед. Все още му беше ядосана, дори след като си беше върнала подобаващо.. Капката кръв, която набъбваше да се стече по лицето му от веждата го доказваше. Което и накара нашата вампирка да прокара език по устните си отново, отклонявайки се от праволинейните мисли за бягство.
- Не мисля, че ще има следващ път, съжалявам. - отсече все така сурово, каквито бяха и очите й в този момент.. ледени, студени, като замръзнало море в най- суровата зима.
- И не мисля и че името ми те интересува. - допълни, скръствайки ръце пред пищните си гърди, които се поддаваха изпод ципа на коженото й яке.

Очевидно Руар не можа да я предразположи достатъчно, защото го отряза от всякъде. Не  можеш да разбере какво я е обидило повече, това, че ѝ каза, че не се интересува от нея или това, че ѝ задаваше въпроси за нея. Двете си противоречаха, но искаше да научи някои прости неща като името ѝ и дали може да лети или колко вампира е убила. По интересните неща, които се отнасяха за нея, а не а цялата раса. Никога е се беше интересувал от вампирите, но и не беше срещал толкова готина до сега. Не, че изобщо беше засичал кой знае колко и по принцип се отдръпваше и бягаше от тях.
- И все пак, аз вярвам, че ще се видим отново...  - Не вярваше в случайностите. По скоро би я издебнал. Тя беше привлекателна, изглеждаше млада и беше от добрите, можеше да си позволи да... Не нямаше да си мисли за това. Вампирската кръв водеше до трайни пристрастявания, а това не му се искаше да се случи с него. От друга страна би се радвал тя да пие от него. Би ѝ имал по - голямо доверие от на който ѝ да е друг вампир. Беше му спасила живота и го беше набила, какво по - секси в една жена от това.
- А името, не знам, може би от учтивост. Ще се радвам да го разбера.

Красивата вампирка продължаваше да го гледа изпитателно. От една страна си мислеше, че може би му бяха дошли повече сътрасенията на главата за една вечер и вече не знае какво говори, дори в момента. От друга - тя не търпеше такова държание, особено от някакъв си непознат човек, чиито живот бе спасила, въпреки че не бе длъжна. И това ми било благодарност... да й заяви ''ако бях на теб щях да се самоубия''. Много мило. Това ли бе ''романтиката'' в днешните дни? Момичето се почувства съвсем остаряла и изпита някакво съжаление към сегашните поколения. Те никога нямаше да разберат красотата на ухажването, на тайните погледи и непринудените намеци..На напрежението да чакаш с месеци, понякога дори година, две, три, за да правиш секс с някого. Да, такива бяха мъжете по нейното време най- вече защото тогава секса преди брака бе забранен, но и защото уважаваха жената много повече.
Червенокоската се приближи към него, пристъпвайки бавно, без да отделя светлите си очи от неговите, а когато се намериха лице в лице тя протегна показалеца си и спря капката кръв, която тъкмо се бе откъснала от раната на веждата му. Поднесе я бавно към себе си и скоро пръста й се скри между червените плътни устни. Знаеше си, че ще бъде доста сладък.. Нулева отрицателна.. нейната любима група.
- Мелинда. Мел! - съобщи в крайна сметка, след което го заобиколи най- ненадейно за него, и продължи по пътя си из тъмните улички, преди да е наближил изгрева.

Проследи я с поглед и с усмивка. Беше откопчил името ѝ, която беше една победа за него, втората беше, че беше останал жив след това. Така че всичко беше под контрол. Освен това, че главата му щеше да се пръсне от болката и не се знаеше колко вампири има наоколо, и колко от тях не са имали среднощна закуска и с удоволствие биха го източили.
Руар все пак тръгна след нея, но без да бърза, целта му сега не беше да я настигне. Беше наясно, че тя го чува или най малкото усеща присъствието му зад себе си, но не го интересуваше. Тя беше опитала от кръвта му, не беше казала нищо за това, не го беше нападнала, не знаеше дали все пак ѝ е харесала или не, и какво може да ѝ предложи в замяна на това, че му е измъкнала задника защото се е опитал да я спаси, без тя всъщност да има нужда от спасение.
Тя се беше скрила зад един ъгъл, но когато Руар стигна до него нея вече я нямаше. Все пак влезна в уличката и продължи направо, огледа пресечките, не я видя. Поне имаше някаква посока, може би следващия път. Щеше да бъде оптимист и наистина се надяваше да обикаля клубовете често, това беше начина му да я открие.